Кралицата дева

Деверо Джуд

Закладки
Размер шрифта
A   A+   A++
Cкачать
Читать
В электронной библиотеки RomanBook Вы можете скачать книгу для телефона, смартфона или кпк автора Деверо Джуд Кралицата дева совершенно бесплатно в формате fb2, txt, html, mobi или epub. Если Вы хотите почитать книгу онлайн на компьютере, то это можно сделать прямо на нашем сайте. Прокрутите страницу вниз и нажмите кнопку "Читать книгу".

Джуд Деверо

Кралицата дева

Първа глава

Англия, 1299 година

Скрит в сянката на каменната стена на замъка, Уилям де Бохън наблюдаваше племенника си, който бе седнал в нишата до прозореца. Слънчевите лъчи огряваха златистата коса на Роуан, а красивото му лице беше съсредоточено докато изучаваше ръкописа пред себе си. Уилям избягваше да мисли в какво се бе превърнал за него младият мъж през всичките тези години. Роуан бе синът, за когото винаги бе мечтал.

Докато Уилям наблюдаваше високия и широкоплещест, със стройни крака красавец, за пореден път се зачуди как мургавият, грозен Тал е успял да създаде син като Роуан. Тал се представяше за крал на Ланкония, но ходеше облечен в животински кожи, мръсната му дълга коса висеше до раменете, говореше и се хранеше като варварин, какъвто всъщност беше. Уилям се отвращаваше от него и го подслони само заради молбата на крал Едуард. Той предостави на Тал гостоприемството на своя дом и нареди на иконома да се грижи за развлеченията на противния му, шумен и груб варварин, но самият той странеше от него.

Сега, съзерцавайки Роуан, стомахът му се сви при спомена за болката: докато той избягваше варварския крал, неговата красива, млада и любима сестра Ан се увличаше по отблъскващия гост. Преди Уилям да се усети какво става, Ан бе дотолкова омагьосана от този мъж, та се кълнеше, че ще се убие, ако не бъде негова. Глупавият варварски крал дори не си даваше сметка, че Ан застрашава безсмъртието на душата си, само споменавайки за самоубийство.

При цялото си красноречие Уилям не успя да разубеди Ан. Изтъкваше й отблъскващите черти на Тал, а Ан го гледаше, сякаш се е смахнал.

— Той не е противен на жените — казваше тя, смеейки се по начин, от който на Уилям му прилошаваше, представяйки си ръцете на тъмния, омразен мъж върху стройната, изящна фигура на Ан.

Накрая крал Едуард реши вместо Уилям. По неговите думи ланконите не били многобройни, но били безстрашни бойци и щом техният крал желаел богатата англичанка за съпруга, по-добре било да му я дадат.

Така крал Тал се ожени за Ан — красивата сестра на Уилям. В продължение на десет дни Уилям не изтрезня и се надяваше, че когато главата му се избистри, ще се окаже, че всичко е било плод на въображението му. Но съвземайки се от алкохолното си опиянение, той видя мургавия Тал, стърчащ с цяла глава над иначе високата му руса сестра, да се навежда към нея и собственически да я прегръща.

Девет месеца по-късно се роди Роуан. От самото начало Уилям се привърза към хубавото, русо дете. Неговият собствен, бездетен брак го караше да копнее за син. Самият Тал не проявяваше никакъв интерес към бебето.

— Ха! То пищи от едната страна и вони от другата. На децата мястото им е при жените. Ще почакам да стане мъж — обяви Тал на своя странен английски. Той много повече се интересуваше кога Ан ще се оправи достатъчно, за да се върне в леглото му.

Уилям се отнасяше към Роуан като към син: прекарваше безкрайни часове в правене на играчки за момчето, занимаваше се с него, държеше пълните му ръчички, когато малкият прохождаше. Роуан бързо се превърна в смисъл на живота му.

Когато Роуан стана на малко повече от годинка, се роди сестра му Лора. И тя като брат си бе хубаво, русо дете и привидно не бе наследила нищо от мургавия си баща.

Когато Лора беше на пет дни, Ан почина.

Дълбоко опечален, Уилям не забелязваше нищо освен собствената си скръб. Не усети и всепоглъщащата празнота, обхванала Тал. Единствената мисъл, която се въртеше в главата на Уилям, бе, че Тал е причината за смъртта на обичната му сестра. Той нареди Тал да напусне дома му.

Мрачен, Тал обяви, че ще събере бойците си и още следващата сутрин ще тръгне за Ланкония.

Уилям дори не схвана смисъла на думите му, но когато надвечер дочу шума от двора, разбра, че Тал възнамерява да вземе Роуан и новороденото със себе си и обезумя. Обикновено здравомислещ човек, сега, тласкан от ярост, скръб и страх, той събра рицарите си и нападна Тал и личната му охрана докато спяха.

Уилям никога не бе виждал някой да се бие като тези ланкони. Макар и числено превъзхождани най-малкото четири пъти, трима от тях, между които и Тал, успяха да избягат.

Кръв течеше от няколкото дълбоки рани по раменете и краката и от разреза на дясната му буза, когато на слабата розова светлина на утрото Тал, застанал върху крепостната стена, прокле Уилям и неговото потомство. Тал изкрещя, че Уилям иска принц Роуан, но че никога няма да го получи, тъй като Роуан е ланкон, а не англичанин, и някой ден ще се завърне у дома.

След това Тал и неговите бойци скочиха от стената и изчезнаха в гората.

От тази нощ започнаха нещастията за Уилям. В спокойния му дотогава живот несполуките се заредиха една след друга: след месец съпругата му почина от шарка; после болестта покоси повече от половината му селяни; зърното остана по нивите; от ранния сняг през същата година реколтата изгни.

Уилям се ожени отново, този път за яко петнадесетгодишно момиче, което се оказа плодовито като заек. За четири години му роди четирима сина и услужливо почина след появата на последния. Уилям не се натъжи, защото след като опиянението от красивото й, младо тяло премина, откри че тя всъщност е глупава, повърхностна и съвсем неподходяща за него.

Уилям се грижеше за собствените си четирима сина и за децата на Ан. Разликата между тях бе огромна. Роуан и Лора бяха високи, красиви, светлокоси и приветливи, възпитани, интелигентни и жадни за знания, а собствените му синове бяха глупави, тромави, начумерени и злопаметни. Те ненавиждаха Роуан и дразнеха Лора. Уилям знаеше, че това е наказанието за отношението му към Тал. Стигна дори дотам да вярва, че духът на Ан си отмъщава за извършеното спрямо съпруга й престъпление.

Когато Роуан навърши десет години, в замъка на Уилям дойде старец, със стигаща до гърдите брада, а на главата носеше златна диадема, украсена с четири рубина. Заяви, че се казва Фейлан, че е ланкон и че е пристигнал, за да научи Роуан на обичаите и нравите на ланконите.

Уилям се готвеше да прониже стареца с меч, когато се появи Роуан. Момчето сякаш подозираше за пристигането на странника и го бе очаквало.

— Аз съм принц Роуан — обяви то тържествено.

В този момент Уилям разбра, че е на път за загуби най-ценното си на този свят — и нямаше какво да предприеме, за да предотврати тази загуба.

Възрастният ланкон остана. Спеше някъде из подземията на замъка — Уилям не се заинтересува къде, — а цялото останало време прекарваше с момчето. Роуан бе сериозно дете и винаги дотогава бе изпълнявал всички заръки на Уилям, но сега сякаш възможностите му да се учи и да възприема станаха неограничени. Старият ланкон обучаваше Роуан и в класната стая, и на площадката за тренировки. Отначало Уилям протестираше, защото намираше някои от ланконските методи на борба далеч не рицарски. Нито Роуан, нито Фейлан обаче му обърнаха внимание и момчето се научи да се бие с меч и пика, със сопа и, за ужас на Уилям, с юмруци. Рицарите се биеха само когато бяха на кон!

Роуан не бе възпитаван както другите млади аристократи, а остана в замъка на вуйчо си и учеше с ланкона. Един по един синовете на Уилям напуснаха дома и заживяха при други рицари като техни оръженосци. Върнаха се с придобитите шпори и посветени в рицарство, а ненавистта им към Роуан бе дори по-голяма отпреди. Възмъжавайки, те предизвикваха Роуан на турнир с надеждата да го победят и по този начин да спечелят уважението на баща си.

На практика състезания не се получаваха, защото Роуан с лекота поваляше младите мъже, след което, без дори да се е изпотил, се връщаше към книгите.

Децата на Уилям неуморно протестираха срещу присъствието на братовчед им в замъка и Уилям ставаше свидетел как невежите му синове слагат бодили под седлото на Роуан, как укриват скъпоценните му книги, как му се присмиват в присъствието на гости. Но Роуан никога не се гневеше, от което …